Искрено и лично: Как превърнахме светлите празници в почивни дни

Тази година целият християнски свят се кани да посрещне заедно ​светлия празник, свързан с Възкресението. Само допреди 35 години за нас, българите, този ден не е с нищо по-специален, дори напротив, властите в някогашна Народна Република България водят активна политика с всевъзможни средства за "засилване на атеистичната пропаганда" и най-вече за ограничаване досега на младите до религията и християнските ценности, част от които са несъвместими с комунистическите възгледи. 

Но с падането на социализма Великден и това, което празникът е днес, не се връщат към корените си и изконните традиции отпреди 1940 година, а се трансформират в хибрид от влияния както на нашите традиции, запазени през вековете на османско робство и десетилетията на комунистическия режим, така и с част от нравите и традициите на много по-малко догматичната в своята ритуалност и празничност Католическа църква. Всичко това пък задвижва модерната консуматорска машина, а тя, от своя страна, накрая се оказва в центъра на този иначе светъл ден.

И картинката отново се повтаря по познатия ни начин - в магазините настава война, по пътищата сме готови да създадем безброй опасности, за да стигнем 2 минути по рано закъдето сме тръгнали, а времето с близките ни се превръща в безкрайно готвене, чистене и ако се събираме с няколко поколения под един покрив, неминуемо има напрежение заради битовизми. Българите не знаем как да празнуваме, без значение дали ще е Рождество Христово, или Възкресение, всичко е едно и също за нас,

разликата е само какво ще сложим на масата. 

И ако всички сме грешни, то в Страстната седмица сякаш за всеки наш малък грях си има по един ден, докато се подготвяме за празника, или както всъщност много хора вече казват - "за почивните дни". Велики понеделник е началото, като този ден се приема като морален урок за това как вярата трябва да бъде подкрепена с действия, а не само с думи. За модерния човек обаче това е денят, в който различните форми на сребролюбие започват да се проявяват. От празник, в който приготвяме яйца, козунаци и агнешко печено, стигнахме до куверти за по няколко хиляди лева в пълни хотели, тематични украси на дома за стотици левове или бутикови козунаци по 40-50 лева. 

В първия ден от Страстната седмица всички започваме да усещаме търговския натиск да купуваме повече. Отвсякъде ни залива информация - "агнешкото поскъпва", "яйцата тази годна с 20% нагоре", но и с решения на новите проблеми. "Долна плешка 19,88 за килограм само при нас до сряда"; "30 яйца само за 13,99 (до 2 кори на клиент)". А всъщност всеки си прави сметката - този, който има, колко му се иска да похарчи, а този, който няма, колко ще успее да спести. 

На целия този фон трябва да намерим и начин да концентрираме цели 5 дни в 4, защото

работата ни и светът, който сме си изградили, не търпят и минута покой.

Ако сме били късметлии при избора на професия, ще почиваме, но ако ли не, се надяваме да ни се падне някоя от по-спокойните смени, та поне като ще се работи на празника, да не е много. Ето обаче, че вече е четвъртък - трябва да се боядисват яйца, да се пазарува, да се прави план за голямо пътуването, ако ще празнуваме на гости при близки.

И така неусетно вече е Разпети петък - единственият ден в годината за мнозина, в който ще влязат в църквата. Там ситуацията по нищо не се различава от тази в магазина - хора се прескачат с другите, сякаш само днес божият храм е отворил врати за тях. Битката за по-предно място продължава и в събота - за едни по пътищата на страната, за други - по парковете и моловете, за да стигнем до Великден. В този светъл ден, вместо да се смирим и да си припомним важните за нас неща, да благодарим за саможертвата на Исус и на близките ни, че са до нас, ние повече се вълнуваме от трапезата, яйцата и обяда. А агнешко и козунак може да ядем през всеки един от останалите 364 дни в годината. 

След Страстната седмица светът се връща в нормалния си ход,

а българският ум инстинктивно се насочва към следващата серия от почивни дни

в началото на май. Празници има и там, но и те ще се посрещат на маса, също като предишните и като следващите.

И така, докато не си дадем сметка пред себе си, но и пред Бога, че християнските ни празници не са просто почивни дни, а поводи да опитаме поне за малко да бъдем по-добри.