Сакрализирането на "Под игото" е функция на комплексарски национализъм

- Защо опитът за осъвременяване на романа „Под игото” предизвика толкова бурна реакция?

- Преживяваме много тежка криза на националната идентичност, която предизвиква този вид реакции, които са от порядъка на религиозното: Какво е казал Путин за кирилицата. Може ли Левски от онзи филм да псува. Трябва ли да се промени програмата от обучението по история. Обида, богохулство!

Разбира се, ясно ни е, че има едни политици, плюс подмазващите им се медии, които задвижват подобни скандали, но по-интересно е защо те все пак хващат такъв широк дикиш.

 

- Кои недоволстват най-кресливо от редакцията на Вазов? 

- Много хора искрено се възмущават от такива дреболии. Бяха научени да се възмущават... или пък не се отучиха, защото работата си е такава от комунистическо време. Затова си заслужава да говорим за кризата на идентичността, за все по-тежките ни национални комплекси. Откъде ли идват? Според мен те са функция на претенциите ни. Смятаме се за най-велики, древни, културни, пък виждаш ли - все сме на опашката. Ако се вгледаме честно в себе си, ще си дадем сметка за това, което сме, ще почнем да ценим онова, което можем, без да страдаме за неща, които нямаме. Наричам го санстефански комплекс - можело е България да е по-голяма, ама на, не се е случило, нито пък по-нататъшното княжество е успяло да завоюва териториите, които си представя, че му се полагат. И оттук – едно перманентно страдание. Нямаме си Юго и Дикенс, ама дай сега да сакрализираме Вазов до небето.

 

- Неуважение към миналото ни ли е „преводът” на турцизмите в романа, неразбираеми за повечето днешни българи? По-приемливо ли е да се жертва улесненото възприемане в името на запазване на автентичното звучене на творба, смятана за светиня?   

- Може да се пробват различни стратегии - да се осъвременява езикът, да добавят обяснения в хипертекст, да се предлага на учениците синопсис на съдържанието, да се прожектират екранизации. Въпросът е какво искаме да постигнем.

Тези, които се вдигнаха на нож срещу издателство „Византия“, разглеждат Вазовия роман като Корана,

в който нищо не може да се пипа или превежда.

Ако искаме децата да са запознати само със сюжета - ами може да им се преразкаже в пет страници, и това се прави по света.

Ако искаме (както казвате) да ги приканим да влязат в епохата - трябва да направят усилие, включително с речник в ръка, да се пренесат в нея и лингвистически, да научат архаични думи и начини на изразяване. Последното е, разбира се, най-амбициозният план, но има ли училището сили за него? Заслужава ли си всички, а не само децата с по-хуманитарна нагласа, да го правят? И ако да, то защо тъкмо „Под игото“, а не примерно „Чичовци“? Ще остане ли време да „влязат“ в  мисълта на Конфуций, Гьоте, Достоевски?

На мен лично ми се струва, че текстът на Вазов трябва да се учи като документ за епохата, да се търси в него духът на онова време, бита, манталитета на хората тогава, следосвобожденското героизиране със задна дата на борбите - с една дума - струва ми се, че е по-подходящ за часове по история.

Не съм учител, но виждам, че много деца не четат този роман с удоволствие.

Изобщо такива текстове превръщат четенето в досадно занимание. Според мен основното усилие трябва да е насочено към възпитаването на интерес към книгата, разбирането и дискутирането на различни текстове, намиране на връзка със собствения живот. Та по-добре да четат съвременни автори, а някъде по-нататък и за по-специализирани класове - българските класици. Мнението ми няма експертна стойност, настоявам обаче подобни експерименти да се обсъждат разумно, без да пораждат (дигитални) кръстоносни походи. 

 

-Доколко опасен за езика и българския дух е езиковият пуризъм?  Непростим  грях ли е да посегнеш на Патриарха на българската литература и един от създателите на българския книжовен език?

- Основното, което днес прави неразбираем езика на онази епоха, това е турският, който по османски време се е говорел от повечето хора по нашите земи. Османската империя е наше минало, трябва да го приемем, ако искаме да се отървем от пустите комплекси. След Освобождението турцизмите слизат надолу в стилистичната йерархия и за нас, по-възрастните, които днес все още ги разбираме, звучат по-домашно, махленски, тарикатски. Например бастисвам, батак, будала, дангалак, далавера, кандърма. 

Моята дъщеря вече не разбира тези колоритни думи.

Пуризмът има един резултат - езикът обеднява и не просто губи лексикални единици, защото те се заменят с руски или сега английски чуждици. Бедата е, че изчезва цял един стилистичен пласт. Ако някакви хора искат да наложат Вазов като езикова норма, трябва да се приеме и този турски пласт. И ето ви проблем пред ербап патриотите: хем национална светиня, хем турски!

 

- В проекта на БНТ „Голямото четене” през 2009 г. „Под игото” беше посочен като любим роман на българите, като изпревари популярните „Време разделно” на Антон Дончев, „Тютюн” на Димитър Димов, „Железният светилник” на Димитър Талев. Това реалистична класация ли е?

- Не, участващите в анкетата извършват националистически ритуал, като го посочват. Впрочем

много хора просто не четат

и това е първото, което помнят от училище. Литературната творба е сведена до престижен знак. Прилича ми на тези трафопостове, които боядисват с цветовете на националното знаме.

 

- Свидетели сме на  т.нар. лексикална икономия в съвременния български език - комуникираме удобно с около 2000 думи основно, новите думи, които ползваме, са предимно чужди. Това обезличава ли ни, или е неизбежен процес, част от динамиката и глобализацията на модерното време?

- А кои според вас са собствено българските думи? От известно време националистите взеха да говорят, че нямаме нищо славянско. Значи трябва сега да изчистим и славянските думи, така ли? Проблемът с чуждицата е, че е неразбираема, а онзи, който я употребява, не се съобразява с аудиторията си. Когато поживеем с нея, тя обраства със смисли, обогатява езика.

 

- Има ли изобщо ефикасен начин да накараме недолюбващото четенето поколение на социалните мрежи и интернет да вникне в достойнството на езика, в красотата на роман, създаден преди 130 години?

- По същия начин можем да попитаме -

могат ли да се научат да слушат опера?

Да четат Платон? Това е сериозен въпрос, свързан с упадъка на хуманитарното знание днес. Знание, което предполага да умееш да видиш света през очите на другия -другата култура, другата епоха, другия човек. Има ли нужда от него, след като не ни помага да произведем повече домати или айфони? Важно е да говорим по тази тема, но нека първо я очистим от комплексарския национализъм.

 

- Чудо за три дни ли ще бъде скандалът около „превода” на „Под игото”?

- Още една абсурдна истерия. Нека има всякакви опити. Най-лошото е, когато културата застине в ритуална поза.

 

 

Ивайло Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ. Син е на писателя Стефан Дичев и художничката Лиляна Дичева.

Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро, работи в сферата на естетиката и социалните науки. Асоцииран преподавател в университета Париж - 10. Почетен изследовател на института за източни и югоизточни изследвания в Регенсбург.

 Ивайло Дичев е писател и активен есеист. Носител е на наградите за есеистика „Паница“, „Черноризец Храбър“. Колумнист за различни издания, понастоящем за „Дойче веле“.

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?