Художникът Константин Константинов: Свободата е ключът в изкуството СНИМКИ

Талантът му e в изобилие. И никак не е случаен. Художникът Константин Константинов произхожда от фамилия, която е добре позната сред артценителите на Пловдив.

Генът определено е повлиял за формирането на таланта му, но от там нататък животът му е работа и самоусъвършенстване. Този чувствителен човек обича да рисува спонтанно, само заради потребността да рисува, а не по поръчка. Естети и познавачи свързват почерка на Константин Константинов с групата от „Фабриката за четки“ на група модернисти от Клуж, които са хит сред световните колекционери. Само че младият художник има своя Път към изкуството.

Константин ни посреща в своето просторно ателие, в сграда на "Термосист" в една от индустриалните зони на Пловдив. „От 2010 година творя тук. Когато си художник, ателието е изключително важна част от твоето битие, за да разгърнеш потенциала, които носиш. Така че за мен беше много важно да имам моето място и то да е мащабно. Особено когато рисувам големи картини - искам да имам дистанция и да ги наблюдавам. Защото не целият процес е свързан с механичното рисуване. Някой път спираш, мислиш, картините се променят, за всички тях ми трябва време и… пространство.

Ателието е храмът на художника“,

казва Константин. А ателието му действително е онова арт кътче, където творческият хаос е само част от магията. Красив роял от Виена добавя стил в интериора. „Баща ми го спаси този роял, преди години. Някакви хора искали да го насекат на трески. Той го купува от тях, после го реставрира и ето сега е тук, при мен. „Живее“ в моя свят, изпълнен с много динамика. Получи се някакъв творчески хаос, но за някои това е творческо вдъхновение“, бърза да добави Константин. Разказва как е започнал да рисува - едва когато завършва училище, някъде към 11-12. клас. Като по млад той тренира професионално футбол. Негова съученичка обаче ходи на уроци по рисуване и един път Константин отива с нея. „Влязох в ателието и магията ме грабна. Казах това на баща ми и

първият му урок беше: "Ти луд ли си, знаеш ли колко е трудно?".

Опита се да ме откаже - обясни ми, че изкуството иска време, усилия, дори години, в които хората няма да се интересуват от мен. После видя, че аз наистина обикнах изкуството, и взехме да си говорим сериозно. Възприех неговото отношение към изкуството, тази всеотдайност, която той притежаваше“.

Константин обича цветовете. „Понякога монохромни, друг път пъстри. От баща ми съм взел най-вече онова негово отношение към изкуството. Него го вълнуваше изкуството в неговата дълбочина! Давал ми е много ценни уроци през годините.

Анастас е художник, който толкова много е мечтал, че самият той се е превърнал в мечта!

Научи ме, че има голяма разлика в това дали изкуството ти е хоби или професия. Когато то е твое призвание, живее в теб 24/7. Имаш нужда от него както от въздуха, за да живееш“, разсъждава младият художник. Учи живопис във Велико Търново, където рисува първите си етюди. В началото скиците му са сдържани и по-илюстративни. Днес обаче са все по-експресивни. В свободното изкуство се учи от няколко германски експресионисти и от италианските футуристи, и от многото автори, който вижда през пътуванията си по света. Бърза да добави още едно име -това на Anselm Kiefer. Един много ефектен автор, известен с това, че рисува огромни платна - картините му са по три, пет, десет метра. Подобни платна виждаме и в галерията на Константин.

Различен ли е животът на артиста тук и в западния свят?

Сменям посоката на разговора ни с Константин, за да разбера каква е ролята на мениджъра в съвременното изкуство. „В западния свят всеки художник си има куратори и дилъри. Той рисува, те го продават, т.е. търсят клиенти и публика за изкуството му. У нас това се случва трудно, но нещата вървят в тази посока. Трябва да познаваш правилните хора“.

Константни обаче е имал своя шанс и той се случва по време на една от първите му изложби. Тя е в „Тотал спорт“, където младият автор подрежда платна през 2018-а. „Беше малко след като направих голяма изложба в Триер, най-стария град в Германия. Исках да покажа моето изкуство и тук, в България, и Валентин Драгнев ме покани. Бях щастлив, помня как наехме осветление и подредихме изложбата в тютюневия склад. На тази изложба срещнах един от най-големите ми колекционери - Наско. Той първо откупи няколко картини, после продължи да купува и сега цялата му къща е с мои картини. Обича да казва: „На Константин периодите са преди да ме срещне и след като ме срещна“. Беше ключов момент за мен. Щастлив съм да имам такива хора до себе се, за да се развивам. Разбира се, и много други хора, който са оценявали творчеството ми. Не рисувам по поръчка. Рисувам в моя свят, дори това да е тотална лудост“, казва с усмивка Константин.

„Винаги съм бил свободен художник!

Свободата е ключът в изкуството, в него няма място за рамка, която да те ограничава. Световното изкуство и други художници ми влияят - да, но все пак гледам, хващайки четката, да не приличам на никой друг. Когато попитали Димитър Казаков-Нерон: кои са вашите кумири, той отговорил - трудолюбието. Работата в ателието - това е големият ми кумир. И тук вече мога да добавя: музиканти, поети, писатели, художници - това са хората, които ме вдъхновяват“.

Музиката има запазено място в неговия свят.

„Музиката, но и тишината! Тишината вместо музиката, тишината в картините. Тишината, в която живее мъдростта. Защото понякога е добре да спреш музиката, за да чуеш идеите си. Друг път, когато картината е почти на финала, ми харесва да си пусна музика. Имам цяла колекция от грамофонни плочи“.

Друга важна част за него е семейството. „Чакаме второ дете с жена ми Александра“, внезапно споделя младият автор. После обяснява колко голямо е значението да имаш до себе си човек, който те подкрепя и разбира. „Затова съм благодарен на моята приятелка, че е до мен. И на моето дете.

Когато се роди дъщеря ми Ая, разбрах какво е чист порив на вдъхновение.

Имаше безсънни нощи, но рисувах. Предстоеше ми една от най-големите ми изложби в Градската художествена галерия през ноември 2022 г. Подготвях близо 70 творби, но именно раждането на Ая беше моето вдъхновение“.

Питам го: мисли ли да напусне Пловдив? „Засега съм тук. Градът ми харесва. С неговите вековни културни натрупвания. Тези пластове - те понякога са важни, друг път - не толкова, за артиста. По-важно ми е да съм свободен творец. Тук имам перфектните условия за работа. Но ако някой ден ме поканят някъде другаде по света - защо не. Бих пробвал“, смее се Константин.

Снимки от Валентина Биларева