Весела Люцканова за най-новия си роман: Ако не бях написала тази книга, тя щеше да ме взриви отвътре

Голямата писателка ще представи книгата си "Влез през другата врата" в Пловдив

Има книги, които няма как да не ги напишеш. Носиш ги дълго в себе си, трупаш все повече познания и умения, докато изведнъж разбираш, че не можеш да отлагаш повече, че тя крещи в теб да излезе на бял свят и ако не я пуснеш, ще те взриви отвътре. Случвало ми се е на няколко пъти с „Клонинги“, с „Щъркели на леда“, с „Животът - кратък и абсурден“, с „Бай, бай, хепинес“. И сега отново с „Влез през другата врата“.

Събирах материали от историята ни както пчелите събират меда от цветята и все смятах, че не съм готова, докато изведнъж осъзнах, че годините отлитат и нямам кой знае колко време да я напиша. И седнах зад лаптопа, отказала се от удоволствия и от почивки, безсънна и отнесена. И се пренесох в един от най-тежките периоди на страната ни през 1913 година на Междусъюзническата война. Следвах членовете на Карнегиевата анкета от място на място, с американския професор Уил С. Мънро обикалях България, бях в Беломорска Тракия и Вардарска Македония и заедно с него и членовете на анкетата оборвах едно след друго обвиненията за зверствата, приписвани на българите.

Вървях по пътищата на бежанците, с окъсани дрехи, с разранени от тръни крака, влачех деца и старци, погребвах в синорите мъртвите и ги бележех с кръстове. Връщах се в новоизградената София в сиропиталището „Свети Патрикий“ при македонските сирачета, събрани и обгрижени от Пийрс О Махони, възпитани и осиновени от него.

Отскачах за малко в съвременността на 1992 година след промяната, за да си поема дъх при двамата влюбени, запознати с историята  на страната ни единствено от разказите на предците си, от прочетените книги за нея. И най-вече от книгата на Уил С. Мънро,  прадядо на момичето - „България и нейните хора“. Тази книга и двамата я приемат за библия.

И отново да се гмурна в опожаряването на Кукуш, унищожен до основи за три дни, в изпепелената златна Добруджа и да преглътна с гняв унижаващия ни Букурещки договор. И всичко това да го видя в картини, да чуя и тъжните родопски песни на оплаквачките или изпълнените с надежда песни за Дельо войвода. И то да премине като ток през сърцето ми, през нервите и сетивата ми, за да се  превърне в писано слово за достойнството, храбростта и нелеката участ на народа ни, изправил се и след пепелта на предателствата и обвиненията, за да се възроди отново и да продължи напред.

Изпитвах умора, ала и удовлетворение след всяка написана страница. И ме следваше чувството, че изпълнявам дъщерен дълг към страната ни и че всяка историческа книга оставя послание на потомците. Уроците на историята, остава само да се вслушаме в тях.

Ето откъс от романа „Влез през другата врата“, който ще бъде представен в Пловдив в книжарница "Хермес" - Централ във вторник на 26 ноември от 18,00 часа.

1992 година

Вече нищо не го задържаше тук.

Дори старинната къща - огромна и празна, в която бе роден и израснал. Повечето й стаи бяха заключени. Кабинетът на Пиърс О’Махони. Кабинетът на дядо му. Кабинетът на баща му. И спалнята на родителите му, изоставена след смъртта на майка му. Всичко в тях бе замръзнало във времето, такова, каквото е било. А някога във всичките тези помещения е кипял живот... Било ли е, не е ли било...

Беше решил: роден в нея като Ейнджъл О’Махони, щеше да я напусне като Ангел О’Махони.

Превъртя ключа и за миг се вкамени на прага. Както всеки път, щом отвореше вратата. Вече никой не го чакаше. В къщата го препъваха отсъствията на хората, които бе обичал. През целия си живот щеше да ги носи живи в сърцето си, но от години нямаше с кого да сподели нито радостта, нито болката. Нито гордостта си от току-що получената красива диплома, прибрана в чантата му.

Скоро навърши двайсет и пет. Желязната завеса бе паднала преди три години. Вече всички пътища бяха отворени пред него. Време беше да изпълни даденото обещание на дядо си. Старият изскочи като жив от паметта му - толкова добре го помнеше! Приличаше повече на светец с бялата си брада и втренчения си в хората поглед, отколкото на обикновен лекар, който помагаше на всеки, позвънил на вратата им. И винаги успяваше да върне болните към живота. Само веднъж... не успя. Баща му също бе лекар, и той само веднъж... не успя. Искаха и от него да продължи традицията, но как да го направи, като не понасяше чуждата болка? От вида на кръв му призляваше и от всяко стенание можеше да загуби съзнание. А и помнеше най-важното, лекарите не са богове. Когато навърши осемнайсет, твърдо заяви и на двамата, че ще лекува единствено душите на хората, и след колежа постъпи в Кралската театрална академия в Лондон.

Спря във фоайето. Погледна към закачалката с връзката ключове, които чакаха да посегне към тях. Все отлагаше мига да пристъпи в някой от кабинетите, те криеха само спомени, а той щеше да броди като призрак из тях. Болката от непрежалимите загуби можеше и да го взриви. Първа си бе отишла майка му при раждането на сестричката, която отнесе и нея със себе си. В отвъдното. А като че ли с тях - и баща му, защото той се зазида в мълчание. Години по-късно го последва и дядо му... От стария остана само урната с праха, която чакаше да бъде пръсната върху родната му земя. Него чакаше, защото точно той му обеща, не баща му.

Не можеше повече да отлага. Посегна към ключовете.

Дипломата вече беше в чантата му. Бе навършил двайсет и пет. Нищо повече не го задържаше тук. И баща му вече наистина го нямаше. Бяха се разминавали с него в дните и в безсънните нощи без думи на упрек или на нежност. Някак беше останал без лице, без глас - сянка в полумрака... А майка си я помнеше, въпреки че той бе едва на пет, когато я загуби. Много млада и много красива, вечно засмяна, все си тананикаше някаква песен. Преглътна мъчително. Почувства отново допира на ръцете й, устните върху страните си, думите й, ласкави и топли. Толкова му липсваше. Как да повярва, че изобщо я няма? Години я търсеше из стаите, викаше я насън, докато усещаше дланите й, устните й и чуваше гласа й, ала щом се събудеше, виждаше над себе си загриженото лице на дядо си, потъмняло от вина. Не успяха да я спасят, нито нея, нито сестричката му, а и двамата бяха признати за едни от най-добрите лекари в Лондон... Оказаха се безсилни пред смъртта, но само старият признаваше пред него своята безпомощност, докато баща му, затворил се в мълчание, направо го отбягваше. И не само него, а и собствения си баща. Почти не ги забелязваше и двамата, чужд на целия свят, потънал в скръб, измъчван вероятно и от чувство за вина, но за това не проговори никога. Дядо му, макар и вече на години, се превърна за него и в майка, и в баща. Бяха непрекъснато заедно, заобиколил го беше с много обич, за да запълни празнината и майката да не му липсва. Липсваше му. И по-късно, когато поотрасна и старият отвори още една празнина в сърцето му, той се закле, че ще изпълни обещанието, което му даде, преди да се разболее - да се върне в България, да пръсне праха му и да работи за нейното благо. Дядо му, а не баща му засади в него семето на огромната си любов към тази страна и тя пусна дълбоки корени още от детството му.

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?