Марияна избяга от ада в Украйна и намери работа и дом в Пловдив

Пламналата отново война между Израел и палестинската групировка Хамас остави на заден план конфликта в Украйна. Потокът от хора, предимно майки с деца, които търсят спасение към страната ни и Европа, обаче не е спрял и за ден. 

За Пловдив първата спирка е бившата Белодробна болница, която украинските бежанци нарекоха свой „втори дом“. Голяма част от тях не се застояват дълго, защото знаят, че след тях ще пристигнат други техни сънародници, които търсят убежище. Това са предимно жени, някои от които са избягали заедно с децата си, за да започнат живота си буквално отначало. Те знаят, че за да успеят да осигурят по-добър живот за себе си и децата, трябва да се интегрират и да започнат от нулата.

Въпреки че в родния Велики Лучки на Марияна Сухан не се водят военни действия, 30-годишната жена взима решение да емигрира с 8-годишната си дъщеричка Есмира.

„При нас нямаше ракети и бомби, но всеки ден имаше въздушна тревога. Тогава трябваше да се крием в мазетата. Всеки ден когато изпращахме децата си на училище, бяхме в напрежение дали няма да се случи най-лошото. Обучението им беше трудно и до голяма степен в тези условия  - непълноценно. За по-сигурно учеха на тъмно и студено в мазето на училището. Това беше ежедневен стрес и за тях, и за родителите, които не знаехме дали при поредния вой на сирените няма да ни бомбардират и да сме разделени с децата си“, спомня си младата майка.

Никой не очаквал, че може да започне война между Русия и Украйна 

Особено по-старото поколение не вярвало, че „братска Русия“ ще ги нападне и хвърля бомби по домовете им. В началото повечето от тях били убедени, че става въпрос за пропаганда.

В края на 2021 година обаче започнало да се говори за струпване на руски войски, бойна техника и оръжие по границата с Беларус. Обяснението било, че ще се провеждат учения. От украинска страна също нямало някакво предупреждение за възможна заплаха.

 „Вярвахме на властите, че всичко е под контрол, че имаме добра готовност, ако случайно се наложи да се защитаваме. Когато започна войната, пък ни казваха, че остава още малко, че имаме достатъчно оръжие, че ще ни помогнат от Европа… Всеки ден чакахме, че ще чуем новината за край на войната, защото всеки от нас има близки или приятели, които са засегнати или участват в нея. Непрекъснато ни повтаряха, че скоро всичко ще свърши и ще трябва да сме готови да възстановяваме страната си“, спомня си последните дни в родната Украйна Марияна.

Освен ежедневния стрес, животът също ставал все по-труден, по-скъп, а битовите условия по-тежки.

„Държавният бюджет е изчерпан, икономиката на страната е срината. Имахме ток по 3-4 часа в денонощието. Навсякъде беше студено, улиците бяха тъмни, в магазините много стоки от първа необходимост липсваха. Цените на храната и лекарствата се вдигаха, а заплатите ставаха по-ниски. Отпаднаха бонусите и социалните надбавки“, спомня си тежките дни Марияна. Хората също се разделили - 

едни, които вярвали на властта, други, които се разочаровали, трети не знаели на кого да вярват.

За младата жена решението да замине в чужбина с детето си и да започне от нищото не било лесно. Зад гърба си трябвало да остави хубав дом, майка си и семейството на брат си. Имала диплома за висше образование и работела като брокер на недвижими имоти.

„Живеехме всички в триетажна къща и за всяко семейство имаше самостоятелен етаж. Имах всички удобства, но несигурността, студът и стресът, който изживявахме ние и децата, ме подтикнаха да взема решението“, разказва младата жена. Майка <210> не тръгнала с нея. Заявила, че животът <210> вече е минал и иска да остане в родния си дом. Така смятали и повечето хора от нейното поколение. Брат <210>, както всички мъже, които биха могли да бъдат мобилизирани, по закон нямал право да напуска страната, а семейството му не искало да се разделят. Така Марияна и Есмира тръгнали сами. Взели най-необходимото, няколко любими играчки на дъщеря <210>, личните документи и дипломите, с които тя да си търси работа.

В Пловдив веднага ги настанили във Втори дом. В него останали само три месеца и половина, защото младата жена веднага започнала да учи български език и да си търси работа. Вече говори езика ни много добре за краткото време, което е в България. От фондацията на Наталия Елис веднага изпратили CV <210> в различни фирми и <210> уреждали интервюта. Помагали <210> с контакти и украинци, които вече работели някъде. Младата жена обаче не разчитала само на това, а също четяла обяви. Така си намерила nрепитание като камериерка в хотел.

  Веднага щом получила първата си заплата, наела малка боксониера 

От Втори дом <210> помогнали с най-необходимите вещи за едно домакинство - домакински съдове, прибори за хранене, спално бельо - „чеизът“, с който си тръгвал всеки, когато напусне убежището.

„Който иска да се интегрира, трябва да започне отнякъде. Аз дойдох от място, където нямаше война, но непрекъснато идват хора, които бягат и дори не успяват да вземат със себе си и най-необходими неща. Някои дори документите не успяват да си вземат. За тях трябва да се освобождават места“, убедена е Марияна. За себе си тя е взела решение, че трябва да се интегрира и да започне работа, за да може, след като легализира документите си и научи още по-добре езика, да си намери по-добра работа. Целта не <210> е да замине за Германия или в друга европейска страна и да чака да живее от помощи, а да се установи някъде, където ще има сигурност за детето си. Доволна е от работодателя си, който направил работното <210> време така, че да може сутрин да води малката Есмир на училище, а вечер да я прибира навреме. Успява да покрие ежедневните разходи за двете и дори на два месеца да заведе дъщеричката си на цирк или кино. Доволна е, че малкото момиче също полага усилия да научи езика - остава на допълнителни часове по български език, продължава да се упражнява и у дома, за да не губи от годините за обучение.

За хората в България Марияна казва, че

не може да се сети за нещо лошо или обидно, което да са <210> причинили.

„Хората са много добри. Отнасят се с разбиране и съчувствие, опитват се да помагат. Никога няма да забравя един случай от тази пролет. Отивахме във Втори дом да празнуваме вашата Баба Марта. В автобуса пътуваше възрастно семейство. Жената ни попита откъде сме и като чу „Украйна“, извади от чантата си плик с мартенички. Сигурно ги беше купила за близки хора и семейството си. Избра най-красивата и скъпата и я подари на Есмир, а на мен завърза на ръката „за здраве“, не може да сдържи сълзите си при спомена Марияна.

В момента младата майка не мисли дали би се върнала в родината си. Иска само спокоен живот за детето си, без да се страхува, че войната може да засегне дома <210> и без ужасния вой, който предупреждава за въздушна тревога. Радва се, че може да чува поне веднъж в седмицата близките си и с нетърпение чака автобусите от Украйна. По тях много от бежанците получават вещи, документи и поща от близките си. Не се е прибирала у дома и не знае кога ще успее да го направи, защото пътуването е много скъпо. Смята, че е направила добър избор. И се надява по-скоро воят за противовъздушна тревога да изчезне и от сънищата <210>.