Как убиха в затвора поета Георги Заркин

През юни 1977 година в парк-хотел „Москва“ се провежда първата Международна писателска среща. На нея са поканени такива имена като Уилям Сароян, Джани Родари, Гор Видал, Джон Чийвър, Джон Пърси Сноу, бъдещият нобелист Камило Хосе Села. Целта на организаторите, внушена от „червената принцеса“ Людмила Живкова, е да бъде разкъсана международната изолация на зряло социалистическа България.

След официалната част маститите световни писатели са разхождани из страната, като всеки от тях е придружаван от по 2-3 ченгета, „легендирани“ като преводачи и екскурзоводи. И изведнъж тези литературни величия питат за някой си Георги Заркин.

Кой е той?, зяпват нашите ченгета

И писателите обясняват, че Заркин също е писател и журналист, слушали са негови стихове по „Свободна Европа“, но се намира в някой от затворите на НРБ… Домакините са потресени! Но се опитват да отбият удара с омаловажаване на литературните постижения на политическия затворник. И дозамазват гафа, като започват да разказват на чужденците за „големия поет“ Вапцаров, който…

Скоро след това комунистическите главорези запретват ръкави и приключват по спешност „случая Заркин“. На 6 август в Пазарджишкия затвор пристигат двама оперативни работници от Централата, според някои изследователи това са офицерите от ДС Боян Велинов и Ангел Ценов. Те водят разговор инструктаж с началника на затвора Топкаров, след което са настанени във вилата на помощното стопанство на затвора.

На следващата сутрин около 4:30 часа в карцерната килия при Георги Заркин влизат старшините надзиратели Благо Пачев, Делчо Минев, Атанас Медарски и Иван Тумбев. Заедно с тях са двама криминални затворници от пазарджишкото село Ивайло - Васил Пенев и Иван Пепелов. Началникът на затвора също е на входа на карцера. Затворниците от близките килии чуват виковете на Заркин и предават на неговите близки последните му думи:

„Какво искате бе, защо ме трепете?“.

Заркин е пребит и накрая задушен с възглавница от убийците. Издават му смъртен акт с лъжливо съдържание, според който затворникът бил починал вследствие на оток на белите дробове и сърдечна недостатъчност. Погребват го още същия ден. Погребението е насрочено за 15 часа, а убийците пращат телеграма до близките му едва в 12:00. Въпреки това те пристигат навреме, но не им позволяват да видят покойника.

Георги Заркин е второ поколение антикомунист. След 9 септември баща му, заедно с други близо 100 „неблагонадеждни“ за новата власт, е убит без съд и присъда. По тъмна доба Атанас и други мъченици са хвърлени от Черната скала в 135-метровата пропаст.

Показателна е съдбата на "червените" убийци  - след злодеянието всички те се пропиват, някои се самоубиват, други загиват трагично, в мъки.

Георги Заркин завършва задочно кинематография, докато работи като зоотехник в Самоков и дописник на вестник „Самоковска комуна“. През 1963 г. започва работа като фоторепортер във вестник „Земеделско знаме“.

Работата му го среща с Иван Тодоров - Горуня,

който по онова време е председател на Комитета по водно стопанство към Министерския съвет. Горуня харесва бойкия младеж и го привлича към организацията на преврата, целящ свалянето на Тодор Живков от власт. След разкриването на заговора и убийството на Горуня през 1965 г. Георги Заркин разпространява позиви, призоваващи за въоръжена борба, като ги подписва от името на несъществуващата Врачанска революционна организация. За тази си дейност е арестуван и осъден на 6 години лишаване от свобода от Софийски окръжен съд. Първоначално излежава присъдата си в Софийския затвор, по-късно е преместен в Старозагорския, където получава още две вътрешни присъди за „писане на вражеска литература и създаване на контрареволюционна група“.

Заркин е само на 25 години, когато го вкарват в затвора. Следват цели 11 години зад решетките. Но вместо да го сломят и пречупят, комунистите оформят от Георги един непримирим и безкомпромисен антикомунист. Чувствайки своето морално превъзходство над палачите си, той се държи предизвикателно, отказва да работи с думите: „И един ден няма да работя за комунистите!“. През лятото на 1968 година обявява близо едномесечна гладна стачка в подкрепа на Пражката пролет и против инвазията на Варшавския договор в Чехословакия. Пише открити протестни писма до Тодор Живков и ЦК…

„Какво говори и пише Заркин, другари съдии? Той пише, че “Русия ни доведе до просия“…

Само да вземем втория стих от неговия “Марш на българските политзатворници“. В този стих той зове на борба, на бунт срещу народната власт.“

Затворническата управа оценява „разложителното влияние“ на Заркин и затова го държи в изолация, като прекарва години в карцера. Но докато е в обща килия, той успява да създаде нелегална организация, чиято цел е свалянето на комунистите узурпатори от властта. Нарича я „Вулкан“, даже заръчва на един от излизащите на свобода свои съмишленици да поръчат и съответното знаме, под предлог че става дума за някоя ТПК със същото име.

Едни от най-преданите на тази идея са Божидар Манаков и Василис Папатомас. Заркин поставя задача на Василис да намери поне 200 кг тротил - една от първите цели за взривяване бил паметникът Альоша, който и до днес стои над Бунарджика. След като организацията им е разкрита и поетът получава втора вътрешна присъда, управата му предлага да подпише декларация, че повече няма да се занимава с политическа дейност. Заркин им заявява: „Отказвам се от живота си, но от борбата - никога!“. Това решава съдбата му. Тогавашният зам.-министър на вътрешните работи Григор Шопов слага върху досието на Заркин следния параф:

„Гад! Да се ликвидира!“.

След партийния преврат през 1989 г., по искане на сина му Лъчезар, Военна прокуратура започва следствие за убийството на поета Георги Заркин и още няколко лица. Разследването продължава цели 10 години. Началникът на Пазарджишкия затвор Топкаров е арестуван и разпитван заедно с двама от надзирателите. Единият надзирател проговаря и започва да разказва детайлно потресаващите истории, но скоро след това го откриват мъртъв в арестантската килия. След падането на правителството на Филип Димитров, Топкаров е пуснат от ареста.

В края на краищата лекарската експертиза установява, че причината за смъртта на поета е насилствена. Ето как - Лъчезар Заркин успява да открие в Пазарджик лекаря, подписал смъртния акт на баща му. Той разказал следното: „Още като видях тялото, разбрах, че е убит. Обаче офицерът ме срита в кокалчетата, за да подпиша, че е умрял от сърдечна недостатъчност. Но аз си свърших работата - взех хистологичен материал от дробовете и мозъка. По закон тези материали се пазят 15 години“.

„Когато научих това, бяха минали 14 години и 8 месеца от убийството на баща ми. В последния момент намерихме пробите и хистологията показа, че причината за смъртта е „насилствено шокова”, спомня си Лъчезар. Самият той и до днес не е убеден, че комунизмът си е отишъл, защото на два пъти „неизвестни“ му режат спирачките и стрелят по него.

Безспорно Георги Заркин е една ярка личност, пред която България е в дълг. Как бихме могли да почетем делото му? Създаването на една Награда за смела журналистика „Георги Заркин“ би могло да бъде първата крачка в тази посока.

Автор: Петър Марчев