Носталгията по соца е заради забравата как е наложен 

В очите на Бога жертвата е по- силна, но за жалост внуците на палачите са днешните капиталисти, казва Теодора Димова

Тeодора Димова е сред най- четените български писатели. Тя е драматург, преводач, журналист, преподавател. Родена през 1960 г. в София,завършила е и английска филология в СУ „Кл. Охридски“, учила е в Royal Court Theatre в Лондон. Тя е дъщеря на големия български писател Димитър Димов, авторът на  „Тютюн“, „Осъдени души“ и др., превърнали се в класика. 

Преди дни Теодора Димова представи в Хасково най-новата си книга „Поразените“, излязла праез лятото.  
Сюжетът на романа разказва за три жени и едно дете, които преминават през ужасите на деветосептемврийския преврат от 1944 г., довел до тоталитарния режим в България. Според писателката има огромна нужда да се говори за този период, тъй като мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. 

 Тя е автор още на книгите „Емине“, Майките“ и др., които се радват на интерес сред читателите. 

 

-Кои са поразените, всички които сме родени  преди 1989 г. ли?

-По един или друг начин поразените от събитията, които са се случили  след 9 септември, са засегнали всички семейства. Не само тези, които са живели тогава, но и следващите поколения. Ние носим това тежко минало вътре в себе си, понякога дори несъзнателно. 

Всеки един от нас, роден и израснал в онези години, има по един МОЧ* паметник в себе си. Първо трябва да го взривим в себе си, за да продължим напред. Усетих колко тежко е това взривяване, когато започнах да чета документалните  материали върху онези събития, които са били жестоки. 

Не можех да повярвам, че наистина е  било така. Защото в училище моето поколение, учеше една друга история. Тя е набита в нас, много дълбоко и за да се измъкнем от този калъп, в който сме оформени, трябват наистина усилия, да се вгледаме,  за да приемем тези събития.  Трябва да ги познаваме, те наистина са били жестоки.

-Сега като ви слушам, се сещам за това, което ми казваха баба и дядо. Разказите им бяха по- различни от тези в учебниците. 

-Имали  са смелостта да ви разказват. Обикновено в пострадали  семейства това е било тайна, за която не се говори.  Обаче едно дете улавя, че има нещо, което се крие, а така то не расте в нормална атмосфера.  Възрастните са се страхували да разказват, за да бъдат децата запазени, да не бъдат нарочени за врагове и те, и да не бъдат преследвани. 

Разговаряла съм с много такива поразени  семейства. Повечето са научавали за тази т.нар. тайна чак след 1989 г.Страхът е бил голям. 

Това не трябва да забравя, истината трябва да се знае, да се предава на поколенията. Семейните истории трябва да се съхраняват. Много от наследниците на такива хора казват, че не знаят, че не се интересуват какво е било. Бих ги посъветвала да питат, за да знаят. Това трябва да се помни. Да имаме памет за него, за да не се повтори.

-Казвате да имаме памет, но съборихме мавзолея  на Георги Димитров. Как смятатe вие, правилно ли беше?

-За музея аз лично съжалявам, тъй като си представям колко интересно би могъл да бъде разработен в някакво ново пространство.  Трябваше да остане като част от историята и  за да могат младите да си предствят какво е това мавзолей. Ние имаме трудност да предадем на децата си какво е това. Как да предадеш онази зловеща отровна миризма вътре. 

Има паметници, като МОЧА в София, който изключително дразни, защото е в центъра на столицата. Действа агресивно върху околната среда. Армията освободителка не е такава и този паметник трябва бъде демонтиран, според мен, а и според много други. 

Сега се говори за музей на социалистическото изкуство. В София има т.нар. червен апартамент, не съм ходила да го видя, но той е като паметник на бита от онова време. Като идея е много умилително, но подобни неща трябва да бъдат създавани не за да описват носталгията по онова време, а точно обратното- да показват урудливостта на онези предмети. Сигурно помните, нямаше цветове, беше грозно, сиво,  еднакво. 

-След 9 септември,  налагайки новия режим, властта е унищожила цвета на нацията. Що за народ е този, осъдил на смърт интелигенцията си? Ще се възстанови ли някога такава нация? 

-Представете си колко е била тя на 6-7 млн. българи. Около 30 000.  Унищожена е, а трудно се възстановява. Особено като се има предвид ударът, който получихме и след 1989. г. Много от можещите, активните, смелите,  напуснаха страната, този процес продължава и днес. Няма как да се възстанови цветът на нацията.

Много би ми не искало да съм оптимист, но не съм. Когато в периода между двете войни българите, учещи в Европа са се връщали у дома,  са го правили с желание, със заряд, за да внедрят тук знанието. Този заряд  се  усеща през 30-40- те години, когато България е била една свободна, радостна от своето развитие държава. Това е посечено, забравено. 

Смятам, че ако сме наясно с миналото си, ще бъдем по- наясно с бъдещето, няма да бъдем уязвими и лесно манипулируеми. 

-Младите, които са като бели платна, тъй като не помнят комунизма, поразени ли са? Няма ли когато си отидем ние, обременените,  да започне България  на чисто? 

-Те наследяват тази семейна история по един или друг начин. Но това, че не знаят, че нямат памет, не означава, че са „чисти“. Затова трябва да знаят какво точно се е случило, тъй като в учебниците не пише. Смятам, че ние тепърва ще изговаряме и описваме тези 45 г.,  задължени сме да оставим памет у младите. 

Имали сме и други тъмни периоди. Но през 23-25-а година издевателствата са били над отделни личности. Разбира се,че няма убийство, което да бъде оправдано, но това не е било държавна политика и броят на тези жертви е нищожен в сравнение с тези на въведения режим след  9 сепември. Било е държавна политика да се  ликвидират знаещите, можещите.

-Намерихте ли отговора кой е по- силен в очите на Бога- жертвата и палачът?

-Апостол Павел е казал „силата ми се в немощ проявява“. Знаете той е ослепял по пътя към Дамаск. Молел се на Бога да му върне зрението, а той му отвърнал, че му стига божията благодат да има вътрешно прозрение да проповядва, не му е нужно да бъде зрящ. Винаги е по- добре да си жертвата, тя е по- силна от палача, в божествен план, в друго измерение. 

Перспективата на Бога е обратна на нашата.  За жалост децата и внуците на онези хора са днешните капиталисти. Те имат чувството, че са изработили своето благополучие. А това не е справедливо. Нашето единствено оръжие обаче е да знаем, да помним какво са правили предците им и какво са причинили. 

-Много хора изпитват носталгия по онова време. Има и един сблъсък между поколенията, онези които смятат,  че са изградили днешната държава и тези,  които ги обвиняват за социализма,  заради който няма да стигнем останалите европейски държави.

-Знаете ли, това разделение много трудно може да се преодолее. Трудно ще се направят мостове. Обществото ни е дълбоко разделено. Единственият път е да има реално покаяние. Това означава освен американския посланик, пред паметника на жертвите на комунизма да видим и настоящия президент на България. До колкото знам, той нито веднъж не е стъпвал там. А  поклонието пред паметника бе една от първите инциативи на един нов посланик. 

Необходимо е истинско покаяние. Подтикът  да напиша тази книга през 2016 г., е че на 1 февруари когато е деня за почит, пред Паметника на жертвите на комунизма  ги нямаше официалните лица . Бяхме 200 човека, близки. 

Усетих, че паметта тъне в забрава. Били сме накарани да забравим жертвите и трагедиите от пропагандата, която от всякъде се изливаше върху нас. Искам да кажа че носталгията по соца е следствие на тази забрава. Не това  дължим на жертвите.

- Ще ги преодолеем тези 45 г., видимо не можем да  се доближим дори до останалите европейски народи?

-Не можем и дълго няма да можем. Видимо има борба държавата ни да се върне към сферата на влияние на Русия. Това се усеща ежедневно и ми се струва, че такива книги като „Поразените“ са важни, за да ни припомнят, за да сме наясно със сегашния си живот и положение. Дай Боже никога да не се случва това. Но обремеността се предава от поколение на поколение без да го усещаме. 

  -------

МОЧА - Монумент на окупационната червена армия, така Иво Инджев нарича паметника на Съветската армия. Създадената от него абревиатура заживя свой живот в речника на  столичани през последните години

Оцени новината

Оцени новината
0/5 от 0 оценки
0/5 от 0 оценки

Коментари

Отговор на коментара написан от Премахни

Публикувай
0 коментара

Анкета

Защо се провали първият мандат за съставяне на правителство?