Следвайте ни

Проф. Димитър Луджев: Конфронтацията провали прехода

Много или малко са 30 г. дистанция от старта за обективен анализ на българския преход?


 В най-новата история е прието, че една генерация – около 25 г., е достатъчна дистанция за по-трезв и обективен поглед към случили се събития. Това е така, защото най-новата история е пребогата с документи и проблемът е не толкова във възможността да се направи обективен анализ, а в способността на изследователя да работи с тези документи. Така че 30 г. са добър период, за да се съди за събитията. 


- Какъв е най-важният урок от бурните десетилетия, които преживяхме? Какво трябва да знаят за тях младите, които не са свидетели на началото на Прехода и на предходния период?


 Много уроци има в първоначалния период на прехода. Аз не го наричам революция, такава е първата му част. Политическата революция приключва с падането на правителството на Андрей Луканов и създаването на коалиционното правителство на Димитър Попов. Всъщност тя приключи със загубата на монопола на властта на комунистическата партия. 
Периода, който разглеждам в новия двутомник „Преходно време”, е 1991 г. – времето на реформите, 1992 г. – провалът на управлението на СДС. Там уроците са много. Може би най-важният е в пропуснатата възможност да извършим прехода с общи усилия, като общо дело на всички или поне на по-голямата част от нацията. 

Нещо, което беше постигнато през 1991-ва – една уникална година. Неслучайно това е и най-успешната реформаторска година в България. Коалиционното правителство остава уникално за България до ден днешен – това беше коалиция между двата полюса, между БСП и СДС. 

Реформите на коалиционното правителство бяха базирани първо на Споразумение между политическите сили, сключено на 3 януари във Великото Народно събрание. В споразумението бяха ясно очертани всички политически, административни и икономически реформи, които правителството трябваше да извърши. Т.е. делегираше се подкрепа от всички политически сили към извършването на реформите. Реформите бяха базирани и върху Споразумението за социален мир със синдикатите и работодателите, което също гарантира подкрепата им за реформите, включително и на частния бизнес. Това Споразумение също е уникално – беше подписвано на два пъти - веднъж през януари, още веднъж през юни. Важен фактор беше и Споразумението с МВФ, всъщност със Световната банка, което гарантира международната подкрепа и даде зелена светлина за това България да получи финансова, техническа и друга подкрепа от целия западен свят, от западните институции. 

Това беше уникален момент, неслучайно казвам, че 1991-ва е годината на успешните реформи. 

Всъщност провалът на СДС се дължеше преди всичко на това, че тогавашният ръководен кръг на СДС и правителството на Филип Димитров усвоиха друг подход – административно-конфронтационен. Въобразиха си, че могат да извършат прехода, да извършат реформите сами, със силата на държавната власт, и се конфронтираха буквално с всички – с политическите сили, със синдикатите, с църквата, с интелигенцията, с медиите. Това закономерно доведе до провал на управлението. Реформите не бяха реализирани – те практически затихнаха в края на управлението на Филип Димитров. 

Това е може би най-големият урок, който можем да извлечем от това време – че големи реформи, революционни промени се правят с общи усилия. 

Тук е мястото да кажа и нещо за криворазбрания антикомунизъм на хората, които провалиха реформите. За тях антикомунизмът беше конфронтация, стремеж да дискриминираш, да репресираш една трета от населението на страната. За нас, либералните реформатори, хората, които следваха идеите на нежната революция от 1989 г., антикомунизмът беше проява на хуманизъм. Всъщност антокомунизмът беше отрицание на комунистическата философия, политика, идеология. А най-важното в това отрицание беше, че не можеш да делиш хората по биологичен, социален и прочее признак. Не можеш да извършваш хуманна, демократична революция, като дискриминираш и репресираш част от населението по политическа, идейна, социална принадлежност - това по същество е комунистически подход. 

Да, трябваше да се извърши лустрация, пречистване, но това се отнася до ръководните комунистически кадри, които имаха определена вина за всичко случило се в тоталитарния период. 

Коя е най-фаталната грешка, предпоставила развитието на прехода?


СДС беше призван да бъде двигателна сила на промяната, той трябваше да носи основните идеи. Така наречената синя идея беше идея на промяната. СДС трябваше да осъществи тези реформи, да осъществи прехода. 
От страна на СДС осъществяването на тази конфронтационна политика беше най-голямата грешка. 

От страна на социалистите големите грешки са две. Първата е техният стремеж непременно да запазят монопола върху властта. През 1990 г. по време на двете правителства на Андрей Луканов практически бяха блокирани реформите. Тогава започна тенденция на израждане на прехода, като дадоха възможност на свои хора да се превърнат в капиталисти. Втората голяма грешка на социалистите беше опитът им, след като през 1994 г. спечелиха изборите, да възстановят голямата социална държава. Спряха и отхвърлиха либералните реформи като противопоказни за България, което доведе до катастрофата през зимата на 1996-1997 г. 

Колко истина има в мита, че СДС е създаден от комунистите с цел запазване на властта?


Това е абсолютна легенда. Твърдя го като един от тези, създавали СДС. Друг е въпросът, че БСП и по-скоро задкулисната им част успяха да инфилтрират в ръководния кръг на СДС доста свои хора, както се видя по-късно. Но в никакъв случай не може да се каже, че основните създатели на Съюза на демократичните сили са били свързани с комунистическата партия. Това не може да се каже нито за д-р Желю Желев, нито за Константин Тренчев, нито за Петър Дертлиев, а това са хората от първия Координационен съвет на СДС. 


За разпространението на тази легенда впрочем помогна вторият СДС. След разцеплението през 1991 г., за което разказвам в книгата си, тези, които овладяха СДС, т.нар. десни сили, водени от Стефан Савов, Александър Йорданов, Стоян Ганев, обвиниха в колаборация с комунистите и предателство колегите си, повечето създатели на СДС, които останаха във Великото Народно събрание. 

Тази тяхна тъмносиня митология продължи и след това във времето при Филип Димитров, при Иван Костов. Но това е просто едно самооправдание на тези хора, които практически съсипаха СДС. Разбивайки го, разцепвайки го, те го обрекоха на тъжна съдба, тъй като спечелихме само с 1 процент изборите през октомври 1991 г. Това предпоставяше по-нататъшното мъчително развитие и на прехода, и на реформите. Не можахме да постигнем това мнозинство, което щяхме да постигнем, ако бяхме останали обединение като СДС. Три формации, които произлязоха от СДС и от изгонените, изключени от СДС, които се явиха на тогавашните избори, спечелиха общо над 12 процента. Проста сметка показва колко щеше да получи СДС, ако не бяха извършените пагубни действия. 

Сигурно обаче не са митове твърденията за раздадени куфарчета и откраднати милиарди?


Това вече не са митове, а факти. В книгата ми има линия, в която непрекъснато следя развоя на новия капитализъм на България. Една от частите в книгата се нарича „Мафия с пагони”, което показва как през 1990-1991 г. почти целият новосъздаващ се по-едър бизнес е инфилтриран и се прави от бивши служители на Държавна сигурност, бивши офицери от армията, от военното разузнаване, от полицията, които ползват цялата мрежа от сътрудници, агенти, каналите на ДС за нелегална търговия през Турция към Арабския свят, използват изнесените на Запад пари по линията на ДС. 


Всъщност повечето външнотърговски дружества, създадени между 1985 и 1990 г., са правени под егидата на Държавна сигурност. И ръководители на повечето от тези дружества са офицери и сътрудници на ДС, които успяха да приватизират тези външнотърговски дружества. Това означава, че са приватизирани активи от порядъка на 1.5 милиарда долара. Те отиват в офшорни фирми, включително и в новите едри български бизнеси като Мултигруп, Трон, Първа частна банка.

Голяма роля изигра и т.нар. банкова реформана Луканов, който създаде първите частни банки. И практически назначиха за техни шефове свои хора. Например и двамата водещи шефове на Първа частна банка - Венцислав Йосифов и Валентин Моллов, са сътрудници на ДС. 

Има и много други форми - силовите борчески структури бяха практически направлявани, подпомагани, ръководени от бившия комунистически елит и елита на ДС. 

Има данни, изнесъл съм ги в двутомника „Революцията в България 1989-1991”, че някъде през 1987 г. в СССР КГБ започва операция, с която да подготви трансформацията на капитали в ръцете на свои хора. Тази операция по линия на ДС се прехвърли и в България. Тогава е била по-насочена главно в износа на капитали във външнотърговски структури, създаването на офшорни структури, както например Мултиинтернешънъл. През 1990 г. процесът е организиран толкова, доколкото Луканов и неговото правителство, под формата на либерализация, съзнателно провеждат и банковата реформа, и премахване на ограниченията в контрола върху задграничните дружества. И отдолу стихийно бившите кадри на ДС, разузнаването, партийния апарат започват свой бизнес, като овладяват големи икономически ниши. 

Тук е един от големите провали на правителството на Филип Димитров, което разполагаше с много информация, но не бяха взети мерки да се спре този процес. Дори спряха и дейността на двете комисии, които ръководех – за ДС и за външнотърговските дружества. Под предлог, че съдебната система вече е в наши ръце. А според доклада на следващия главен прокурор Никола Филчев излиза, че дела с висок обществен интерес, за банкови и други далавери стоят непокътнати, тъй като съдът, следствието и прокуратурата не само не действат, а прикриват и спират действията по отношение на тези деяния. 

Куфарчетата са най-малкият елемент, те са по-скоро метафора. Не могат да се изчислят парите, раздадени вътре по линия на новосъздадената банкова система, колко са дадени под формата на кредити. Става въпрос за огромни суми. Може би могат да се изчислят приблизително, като се оценят загубите, инкасирани от банките, в периода до фалиране на 11 банки през 1996 г. Изнасям цифри от 1994 г. от порядъка на 120-130 млрд. лева, 20-30 млрд. долара, но това са групи изчисления. Това е само ориентир за какви огромни суми става дума. 

Безкръвен ли трябваше да бъде преходът? 


Категорично да! Най-характерното за революциите в Източна Европа през 1989 г., най-голямото им достижение е това, че бяха мирни и безкръвни. Насилието, до което се стигна в Румъния, беше осъдено от целия западен свят. Философията на тези революции идваше от Запада и според нея не бива да се допуска и една капка кръв, която ще опорочи хуманния смисъл на тези революции. Не можеш да правиш преход към демокрация с насилие. Неслучайно тези революции бяха наречени нежни, кадифени, договорени. Само психопати с изкривени мозъци могат да повтарят: Защо не ги изметохме!? Кого ще изметеш, половината народ ли?! 


Кои белези от това време носим и днес? От какво не можем да се отървем?


Когато Вацлав Хавел става президент на Чехия, в своята знаменита реч пред тържествуващия народ на площада в Прага той казва: Всички ние сме съпричастни към тоталитарната система. Всички живяхме при нея, пригаждахме се. Затова не трябва да си въобразяваме, че сме съдници на другите. Това остана и до днес. Хората в много някои тъмносини среди продължават да са в позицията на съдници. В началото на 1990-те Стефан Савов, идеологът на десните, казваше: Желю Желев не е никакъв дисидент, ние бяхме дисиденти, дето палехме нелагално свещи по църквите. И до днес някои продължават да съдят кой лош, кой добър, кой комунист, кой не е. Хамелеони и превъплъщения в нашия политически живот - колкото искаш с днешна дата. 
Голямата държава с нейните привилегии, с нейните партийни послушковци и клиентели - това е наследство от миналото, което е най-пагубно за нашето развитие. 

Какво не успяхте да свършите в политиката?


Много несвършена работа остана. Така се случи, че бях лидер на либералното реформаторско крило, нашият патрон беше д-р Желев. През 1991 г. ръководех реалните реформи. За съжаление, политиката, която водех - на ускорени радикални реформи чрез сътрудничество с партии, синдикати, беше прекъсната още при правителството на Филип Димиторов. Мен ме отстраниха от икономическия сектор. Станах военен министър, започнах радикални военни реформи, които бяха прекратени с освобождаването ми. Това беше в основата на моето противопоставяне на тогавашния ръководен кръг на СДС. Изключиха ме от Съюза на демократичните сили през януари 1993 г. 


Да, чувствам вина за някои неща. Ние, реформаторите, зарязахме Координационния съвет на СДС през 1991 г., оставихме го в ръцете на други хора. Или за доктринерското създаване на правителството на Любен Беров, което да държи властта в СДС, докато ние се договорим. Но се оказа, че това не можа да стане, и практически и правителството на Беров се оказа твърде слабо и също допринесе за прекратяване на радикалните реформи в страната и за засилването на нелегалните и полулегалните сили в държавата. Има и други случаи, но в такова бурно време не е по силите на един човек да промени хода на историята. 

Една от ценностите на новия двутомник „Преходно време” е именно в това да се види какви грандиозни промени, размествания на пластове, какъв политически хаос настъпва в страната. И как,за разлика от Чехия, Полша, Унгария, на българските политически водачи не им достигна нито сила, нито капацитет да осъществят прехода. Или по-точно взеха връх хора, които нямаха нито капацитет, нито желание да проведат реформите. И до ден днешен е така. А и хората са вече други - интересува ги властта и облагите от нея, а не доктрини, идеи, реформи. 

Защо другите страни от бившия соцлагер осъществиха прехода по-бързо и успешно от нас?


Отговорът е в заключение в доклада за развитието на света на Световната банка през 1997 г., където в частта, озаглавена „Скорост и постижения на реформите в Източна Европа”, се казва, че има много причини за различията в развитието и постиженията на източноевропейските държави демокрации. Но основната причина е разликата в енергията, капацитета и посветеността на националните лидери на процеса на реформите. А какви лидери избира една нация, показва нейната зрялост за демокрацията. 


Революциите от 1989 г. са реформаторски, рефолюции ги нарече известният английският учен Тимоти Гартън Аш.  Реформите обаче са интелектуален процес, изискват знания, енергия и посветеност. 

Докъде сме 30 г. след началото на прехода?


Преходът свърши с приемането ни в ЕС, тъй като, поне формално, сме покрили там критериите за политическа демокрация и пазарна икономика. Да, като фасада го имаме, но постигнахме една доста уродлива демокрация и уродлива пазарна икономика. Така или иначе ЕС трябва да намери начин да ни вкара в пътя. Затова ще ни вкарат в чакалнята на Еврозоната, за да може да ни наблюдават по-строго. 


Да не забравяме, че още сме във валутен борд. Т.е. световната финансова общност и институции ни нямат доверие. При създаването на борда бях негов противник, смятах, че това е ограничаване на свободата ни. Имах много интересен разговор с тогавашната шефка на мисията на МВФ за България Ан Макгърк. Няма друг начин да опазим вашата държава и вашите пари от вашите крадливи политици, ми каза директно г-жа Макгърк. 

Колко години още ще са ни нужни, за да заживеем в нормална демокрация?


Не знам. За съжаление не виждам перспектива в момента за поява у нас на реформаторска политическа сила, която да извади страната от застоя. Днешните т.нар. десни са производни на старата, само че префасонирала се няколко пъти десница. Не виждам не толкова визия за реформи и промени, които трябва да се направят, не виждам качествени лидери. След провала на СДС, ДСБ, Синята коалиция хората загубиха доверие. Синята идея приключи отдавна. Смятам, че това стана още по времето на Филип Димитров. Всъщност синята идея беше символ от първия СДС, който беше движение и коалиция. След като Иван Костов и Филип Димитров превърнаха СДС в партия, синята идея приключи. 


Всъщност разочарованието у нас започна още с грандиозния грабеж по време на голямата приватизация. Защо тогава не направиха истинска приватизация, която да доведе до модернизация, а не до ликвидация?! Хората не забравят толкова бързо. 

 Но все пак ще цитирам познавача на българската душевност Иван Хаджийски, който казва: Не мога да не вярвам, че този корав народ, оцелял през толкова векове, постигнал толкова успехи, няма да намери път напред. За съжаление, най-енергичните и образовани българи напуснаха страната. Да се надяваме, че новите генерации ще се поучат от грешките на миналото и тръгнат напред. Слава богу, вече сме част от най-модерната демократична цивилизация - евроатлантическата. 

Големият проблем е дали у нас ще се намери сила, която да извърши модернизация, която да ни позволи да догоним развитите държави и да ни доведе до по-добър живот. 

 

 

Професор Димитър Луджев е един от основателите на българската опозиция в края на 1980-те, един от създате- лите на СДС, участник в Кръглата маса. Бивш вицепремиер в правителството на Димитър Попов и министър на от- браната в кабинета на Филип Димитров. Работи в Инсти- тута по история към БАН. Автор е на двутомното изслед- ване “Революцията в България 1989-1991”. На 12 ноември проф. Луджев ще представи в Пловдив новия си двутомник “Преходно време. Личности, идеи, събития”.

Хенриета Костова

Ръководител екип „политика“

Хенриета Георгиева е завършила Английска гимназия в Русе, ПУ „Паисий Хилендарски” и Софийския университет, специалност журналистика. От 1993 г. работи в екип Политика на в.”Марица”.   Още

Коментари

За да публикувате коментари трябва да имате профил в сайта

Коментари (0)

Анкета

Ако Община Пловдив разполага с 50 млн. лева за строителство догодина, с какво да започне?